ПОВЕДЕНЧЕСКИ ТЕОРИИ И ТЕОРИИ ЗА СОЦИАЛНОТО УЧЕНЕ - УОТСЪН, ПАВЛОВ, ТОРНДАЙК, СКИНЪР, БАНДУРА

*Материалът е подходящ за специалисти, изследователи и практици в сферата на педагогиката, психологията и образователните науки.

ВЪЗНИКВАНЕ И МЕТОДОЛОГИЧЕСКИ ОСНОВИ НА БИХЕВИОРИЗМА

Психологическата наука в началото на ХХ век преминава през дълбока парадигмална криза. Вълната от субективен ментализъм и интроспективни методи в школите на Вундт и Титченър (представители на структурализма), се оказва безсилна да осигури обективни и измерими и данни.

През 1913 г. Джон Б. Уотсън (John B. Watson) публикува книгата „Психологията от гледна точка на бихевиориста“ („Psychology as the Behaviorist Views It“), наричана по-късно Манифест на бихейвиоризма, с което поставя началото на класическия бихевиоризъм (известен още като ортодоксален). Уотсън предлага пълна промяна на предмета на психологията: вместо изучаване на субективното съзнание, науката трябва да се фокусира единствено върху обективно наблюдаемото поведение (behavior).

Преди да продължим, няколко думи за противоречивата личност на Уотсън. Отгледан от силно религиозна самотна майка и дълбоко повлиян от ранното напускане на семейството от баща с проблеми, свързани с алкохол, той показва изключително ранно академично развитие и едва на 30-годишна възраст вече заема професорска позиция по психология. Теорията за рефлексите на Иван Павлов насочва радикално научните му търсения. След скандална афера със своята асистентка напуска университетската среда и се насочва към рекламната индустрия, където постига исторически успех. Използвайки познанията си за кондиционирането, Уотсън създава революционни реклами, които въздействат чрез страха и емоциите на хората. Личният му живот обаче остава белязан от трагедия – двамата му синове от втория брак страдат от тежка депресия и правят опити за самоубийство, единият от които завършва фатално. Един от синовете му по-късно споделя, че строгото и емоционално дистанцирано възпитание е довело до силно занижена самооценка.

Да се върнем на методологическата рамка на класическия бихевиоризъм. Тя се опира на строго детерминистичната формула: S води до R, където S е външният стимул (stimulus), а R е последвалата реакция (иesponse). Психиката се разглежда като „черна кутия“ (black box), чиито вътрешни процеси (мисли, чувства, мотиви) са недостъпни за обективно научно изследване и следователно не трябва да бъдат включвани в психологическите обяснителни модели. Уотсън групира поведенческите реакции в четири основни групи:

· Видими реакции (например отваряне на врата).

· Скрити реакции (например мисленето).

· Наследствени реакции (инстинктите).

· Емоционални реакции.

Със серия от експерименти, Джон Уотсън се стреми да докаже, че емоционалните реакции са предопределени от околната среда и че всеки човек може да стане в емоционално отношение такъв, какъвто средата го формира. В този смисъл той отбелязва, че решаващата роля принадлежи на така нар. „научаване”.

В развитийната психология този подход води до крайни позиции на екстернализъм и емпиризъм – убеждението, че детето е „tabula rasa“ (чиста дъска), върху която средата изцяло записва поведенческите модели, а развитието се разглежда не като качествена трансформация на структури (както е при Жан Пиаже), а като количествен процес на натрупване на нови връзки между стимули и реакции.

Известно е твърдението на Уотсън, че ако му дадат дузина здрави бебета, той може да ги обучи да станат специалисти във всяка избрана от него област (лекари, адвокати, просяци, крадци) независимо от техните заложби.

КЛАСИЧЕСКО ОБУСЛАВЯНЕ (CLASSICAL CONDITIONING)

Джон Уотсън и експериментът с Малкия Албърт (Watson & Rayner, 1920)

За да докаже, че емоционалните реакции на хората не са вродени, а са продукт на класическо обуславяне от средата, Уотсън, заедно с асистентката си Розали Рейнър през 1920 г., провежда прочутия (и днес считан за дълбоко неетичен) експеримент с 9-месечния Албърт, избран от психолога от местната болница. Албърт е здраво бебе, но като цяло е флегматичен и неемоционален. Отначало му показват различни животни – куче, бял плъх, заек, маймуна, както и различни премети, маски и запалени хартии (неутрален стимул - NS). Албърт не само, че не се страхува от нищо, но дори посяга с ръце да хване някои от тях. В момента, в който Албърт протяга ръка към плъха обаче, Уотсън удря с чук по метална релса зад гърба на бебето, възпроизвеждайки силен, стряскащ звук (безусловен стимул - US). Детето реагира със силен плач и уплаха (безусловен рефлекс - UR). След само 7 съчетавания на плъха със силен звук, появата на самия плъх без звук (вече условен стимул - CS) предизвиква у детето панически страх, плач и бягство (условен рефлекс - CR).

Още повече - Уотсън и асистентката му наблюдават, че страхът на Албърт се пренася върху подобни обекти, които никога не са били съчетавани със силен звук (генерализация на стимула (stimulus generalization) – бял заек, кожено палто, памук, дори маска на Дядо Коледа с бяла брада.

Друг феномен, който наблюдават експериментаторите е т. нар. диференциация / сискриминация (аiscrimination) - процес, при който организмът се научава да реагира само на конкретния условен стимул, но не и на стимули, които се различават значително от него (напр. Албърт не показва страх от тъмни блокчета за игра).

Екстинкция или гасене (extinction) е друг наблюдаем феномен от експеримента - ако условният стимул се представя многократно самостоятелно, без да бъде подкрепян от безусловния стимул (US - силния звук), условната реакция на страх започва постепенно да затихва и изчезва. Тогава настъпва спонтанно възстановяване (spontaneous recovery), което представлява внезапна поява на угасналата реакция след период на почивка, без ново съчетаване със стимула.

Този експеримент демонстрирасилатана кондиционирането, но е силно критикуван заради липсатана десенсибилизацияна детето следкраяна опита.

Развитийното значение на експеримента с Малкия Албърт по емпиричен път доказва как се формират детските фобии, страхове и емоционални разстройства. Той поставя основите на поведенческата терапия (напр. систематичната десенсибилизация на Джоузеф Уолпи и техниките за експозиция).

Експериментални основи: Иван П. Павлов

Обсъждайки темата за класическото обуславяне, няма как да пропуснем името на вероятно най-известният учен и изследовател в областта - Иван П. Павлов. Макар и физиолог, със своята теория за рефлексите Иван Павлов полага научните основи на класическото обуславяне. (Основните експерименти са проведени в периода около 1901–1903 г.) Именно от него Уотсън заимства модела и го пренася в психологията на човека, като го превръща в основа на бихевиоризма.

Теорията за рефлексите на Павлов е съществена част от неговото фундаментално учение за висшата нервна дейност и се основава на павловските принципи на висшата нервна дейност. Отразена е най-подробно в две негови произведения – “Лекции върху условните рефлекси” (1928) и “Условните рефлекси и психиатрията” (1941). Основните принципи са:

· Висшата нервна дейност е обусловена от обкръжаващата среда.

· Живият организъм се приспособява към средата чрез система от рефлекси.

· Условните рефлекси са формата за регулиране на отношенията между живия организъм и средата.

Изследвайки храносмилателната система на кучета през 90-те години, Павлов открива т.нар. „психична секреция“ – слюноотделяне, възникващо преди реалното подаване на храна, в отговор на дразнители, които системно го изпреварват във времето (стъпки на лаборанта, звънец, светлина).

Механизмът на класическото обуславяне протича чрез постепенното свързване на два стимула. Първоначално безусловният стимул (US), например храната, естествено предизвиква безусловна реакция (UR), каквато е слюноотделянето. Наред с него присъства неутрален стимул (NS), например звук от звънец, който първоначално не предизвиква специфична реакция. При многократно съчетаване на неутралния стимул с безусловния, организмът започва да изгражда асоциация между тях. В резултат на това неутралният стимул се превръща в условен стимул (CS), който вече самостоятелно предизвиква условна реакция (CR), сходна с първоначалната безусловна реакция.

Любопитно е, че през 1927 г. с кучето на Павлов е направен още по-краен експеримент в тази насока. Редовно, след определено хранене на животното, му е инжектиран морфин, следствие на което кучето повръща дажбата. Един ден, вместо морфин, на кучето на Павлов е инжектиран безвреден физиологичен разтвор, но въпреки това, животното повръща храната. Този пореден експеримент се счита за раждане на плацебо-ноцебо изследванията във фармакологията.

ОПЕРАНТНО ОБУСЛАВЯНЕ (OPERANT CONDITIONING)

Б. Ф. Скинър и концепцията за радикалния бихевиоризъм

Бъръс Фредерик Скинър (B.F. Skinner) развива бихевиористичната парадигма, като посочва, че класическото обуславяне обяснява само малка част от човешкото поведение – т.нар. респондентно (автоматично) поведение, провокирано от конкретен стимул. По-голямата част от поведението на хората и децата е оперантно, смята той. Това означава, че то е активно, насочено към средата и се определя не от това, което го предхожда, а от неговите последствия. През 1938 г. Скинър публикува „The Behavior of Organisms“, където формулира теорията си.

Скинър стъпва върху „Закона за ефекта“ на Едуард Торндайк (Edward Thorndike), който гласи, че поведения, последвани от приятни последствия, се повтарят по-често, а тези, последвани от неприятни – се прекратяват. Торндайк демонстрира този механизъм чрез експерименти с гладни котки, поставени в т.нар. „проблемни кутии“, където животните трябва да открият специфично действие, като дръпване на въже или натискане на лост, за да достигнат до храна. С времето те започват да решават задачата все по-бързо, което показва, че успешното поведение се „запечатва“ чрез последиците и формира устойчива връзка между стимул и реакция.

Подобно на експеримента на Торндайк в експерименталната парадигма на B. F. Skinner централно място заема т.нар. „Скинърова кутия“ (operant chamber), чрез която се изследва оперантното обуславяне при животни, най-често плъхове и гълъби. В тази контролирана среда животното извършва спонтанни действия, като натискане на лост или кълване на диск, след което получава систематично подбрано подкрепление – обикновено храна. Чрез многократно повторение се установява, че честотата на дадено поведение нараства значително, когато е последвано от положително подкрепление, което позволява прецизно измерване на научаването като функция на последиците. Но е нека се спрем по-подробно на четирите квадранта на оперантното обуславяне. За да го разберем добре, трябва първо строго да дефинираме термините:

• Подкрепление (reinforcement): това е всяко последствие, което увеличава честотата и вероятността за повторение на дадено поведение.

• Наказание (punishment): всяко последствие, което намалява честотата и вероятността за повторение на дадено поведение.

• Позитивно (positive): добавяне/въвеждане на нов стимул в средата.

• Негативно (negative): премахване/отнемане на съществуващ стимул от средата. (Тук „позитивно/негативно“ не означават добро/лошо, а добавяне или премахване на стимул.)

*Последните две се използват в комбинации с първите две: позитивно подкрепление и негативно подкрепление; позитивно наказания и негативно наказание. Също така често се бъркат негативното подкрепление с наказанието. Трябва изрично да се подчертае, че негативното подкрепление засилва поведението (присъства думата подкрепление), тъй като освобождава индивида от неприятен, аверсивен стимул (например: бебето плаче, майката го взема на ръце. За майката плачът е аверсивен стимул. Вземането на бебето прекратява плача. Поведението на майката „вземане на ръце“ бива негативно подкрепено и тя ще го прави по-често).

Схеми на подкрепление (schedules of reinforcement)

Скинър установява, че скоростта на заучаване и устойчивостта на „гасене“ (изчезване, затихване на реакцията) зависят от начина на подаване на подкрепленията:

1. Непрекъснато подкрепление (continuous reinforcement): в този случай поведението се подкрепя всеки път, когато се появи. Заучаването е бързо, но и изчезването на реакцията е изключително бързо.

2. Частично / интермитентно подкрепление (intermittent reinforcement): тук поведението се подкрепя само понякога. Гасенето е изключително трудно (висока устойчивост). Разделя се на:

   • Фиксирано-интервално (FI): подкрепление се дава след точен период от време (напр. джобни веднъж седмично). Поведението нараства непосредствено преди момента на подкреплението.

   • Вариативно-интервално (VI): Времето между подкрепленията варира (напр. ненадейни проверки на домашните). Продуцира бавно, но стабилно темпо на поведение.

   • Фиксирано-съотношително (FR): Подкрепление се дава след фиксиран брой правилни реакции (напр. награда за всеки 100 прочетени страници).

   • Вариативно-съотношително (VR): Броят на реакциите за подкрепление се променя непредвидимо (напр. хазартни игри, слот машини). Това е схемата, която създава най-висока устойчивост на гасене и най-висока интензивност на поведението.

Нека обърнем малко повече внимание на термина „изгасване“ (extinction) и на т.нар парадоксален взрив на изгасването (extinction burst)

Вече уточнихме накратко, че „изгасването“ е, когато едно поведение, което дълго време е било подкрепяно, изведнъж спре да получава подкрепление, неговата честота започва плавно да намалява, докато изчезне.

Какво тогава е „взрив на изгасването“ (extinction burst)? Това е изключително важен феномен в контекста на детското развитие и възпитание. В момента, в който подкреплението спре, поведението не изчезва веднага, а парадоксално и рязко се засилва за кратко време. Индивидът опитва по-настойчиво да си върне наградата.

Нека дадем един пример: дете плаче в магазина за играчка (поведението е било позитивно подкрепяно преди, защото майката е купувала играчки, за да млъкне). Майката решава да приложи „изгасване“ и игнорира рева. Настъпва extinction burst – детето не млъква, а започва да пищи три пъти по-силно, да се хвърля по пода и да хапе. Ако майката се пречупи точно тогава и му купи играчката, тя преминава на схема на вариативно-съотношително подкрепление (VR). Резултатът логично е, че детето научава, че за да получи своето, вече трябва не просто да плаче, а да прави истерии. Поведението става почти невъзможно за изкореняване.

Още нещо в теорията на Скинър заслужава да внимание: разграничаването на подкрепленията - първични срещу вторични (обусловени):

· Първични подкрепления (primary reinforcers): това са биологично обусловени стимули, които задоволяват първични нужди и не изискват заучаване (храна, вода, сън, сексуално удоволствие, облекчаване на болката).

· Вторични / обусловени подкрепления (secondary / conditioned reinforcers): представляват стимули, които първоначално са неутрални, но придобиват силата на подкрепление, защото системно са били свързвани с първичните. Нека отново дадем примери: парите, оценките в училище (6), социалният статус, похвалите, жетоните в гейминга. Сами по себе си пет евро или цифрата 6 в бележника са просто хартия и мастило (не задоволяват глад), но те са мощен двигател, защото чрез тях се откупуват първични или други вторични блага. На тази база в училищата и клиниките се създава т.нар. икономика на жетоните (token economy). Това е поведенческа терапевтична система, при която учениците или пациентите получават символични награди (жетони, точки, стикери) веднага след като демонстрират определено желано и просоциално поведение, като впоследствие събраните жетони могат да бъдат обменени за реални, първични или вторични блага и привилегии (като лакомства, свободно време, играчки или специални права).

Формиране на поведението чрез последователни приближения (shaping)

Как Скинър обяснява сложните поведения, които не се случват естествено в репертоара на детето? Чрез шейпинг – процес на подкрепяне на все по-близки приближения до желаното крайно поведение (напр. ученето на дете да пише букви започва с подкрепление за правилно хващане на молива, после за правене на чертички, и накрая – за изписване на цялата буква).

Основната критика срещу Радикалния бихевиоризъм на Скинър

1. Механично изпразване на психиката („черната кутия“)

Радикалният бихевиоризъм на Скинър напълно отрича субективния вътрешен свят. Той разглежда ума като „черна кутия“ (S води до R) и твърди, че мислите, емоциите, мотивите и когнитивните схеми нямат научно значение. Развитийната психология (Пиаже, Виготски) доказва обратното – децата не са пасивни обекти, които просто реагират на последствията, а активно интерпретират средата.

2. Ерозия на вътрешната мотивация (ефект на свръхоправданието):

Ако едно дете обича да рисува просто заради самото удоволствие (вътрешна мотивация) и ти започнеш системно да му плащаш или да му даваш материални награди за всяка рисунка (позитивно подкрепление по Скинър), в момента, в който спреш наградите, детето ще спре да рисува изобщо. Външните подкрепления могат да убият автентичното детско любопитство.

3. Липса на обяснение за бързото езиково развитие (Дебатът Скинър – Чомски)

През 1957 г. Скинър публикува „Verbal Behavior“, където твърди, че децата се научават да говорят изцяло чрез оперантно обуславяне (шейпинг и подкрепление от родителите при правилно произнесена дума). Лингвистът Ноам Чомски прави смазваща критика на тази книга, доказвайки, че децата генерират изречения, които никога не са чували и никога не са били подкрепяни за тях (напр. детските граматически грешки). Това доказва, че ученето изисква вродени когнитивни структури, а не само оперантно дресиране.

Няколко думи за Бъръс Фредерик Скинър преди да завършим представянето на теорията му. Той има изключително колоритна, странна и на моменти скандална биография. Той е бил истински изобретател, експериментатор и човек, който е искал да приложи бихевиоризма абсолютно навсякъде в реалния живот. Историята около B. F. Skinner е обгърната от редица разкази, които смесват научни факти, популярни интерпретации и културни митове.

Един от най-известните е т.нар. проект „Гълъб“, разработен по време на Втората световна война, когато Скинър предлага идея за управляеми ракети, насочвани чрез оперантно обучени гълъби. В тази система птиците, поставени в носовата част на ракетата, били обучавани да разпознават целта на екран и чрез кълване да коригират траекторията. Въпреки че проектът получава финансиране, той е прекратен, защото висшите офицери просто не вярвали, че могат да поверят националната сигурност на три гълъба

Около името на Скинър се разпространява и скандалът с т.нар. „бебешка кутия“ (Air Crib), създадена за неговата дъщеря Дебора. Това представлява контролирана среда за отглеждане на бебе с регулирани температура и влажност, чиято цел е да осигури максимален комфорт и свобода на движение. Въпреки функционалната ѝ идея, устройството е интерпретирано в общественото пространство като форма на експеримент върху дете, което поражда дългогодишни недоразумения, впоследствие опровергани от самата Дебора, заявявайки, че е имала щастливо детство и е обожавала баща си.

Съществен принос Скинър има и в областта на образованието. През 1950-те години Скинър посещава часа по математика на по-голямата си дъщеря и остава ужасен от образователната система. Той забелязва, че децата получават обратна връзка за задачите си (подкрепление/наказание) чак на следващия ден, когато учителят върне проверените тетрадки. Затова той разработва „машина за преподаване“ (teaching machine)- предшественикът на образователния софтуер - която разделя учебния материал на малки стъпки и осигурява незабавна обратна връзка.

Скинър остава верен на радикалния бихевиоризъм до последната си секунда. Когато се разболява от левкемия и разбира, че му остават броени дни, той започва да води подробен дневник на собствените си физиологични промени и поведение по време на затихването на жизнените функции. Осем дни преди да почине през 1990 г., той изнася пламенна лекция пред препълнена зала на Американската психологическа асоциация, предупреждавайки, че когнитивната психология връща науката назад към спиритизма. Последните му думи в болницата, преди да издъхне, са били насочени към медицинската сестра, която му давала глътка вода: "Marvelous" (Прекрасно) – последното му устно позитивно подкрепление.

СОЦИАЛНО-КОГНИТИВНА ТЕОРИЯ ЗА УЧЕНЕТО НА АЛБЪРТ БАНДУРА

През втората половина на ХХ век традиционният бихевиоризъм започва да губи влияние поради невъзможността си да обясни сложни човешки феномени като езика, саморегулацията и бързото усвояване на поведения без пряко подкрепление.

Албърт Бандура (Albert Bandura) извършва концептуален мост между бихевиоризма и когнитивната психология, преминавайки от Теория за социалното учене (1963) към Социално-когнитивна теория (1986).

Учене чрез наблюдение (observational learning) и моделиране (Modeling)

Бандура твърди, че ако ученето се извършваше само по пътя на оперантното обуславяне (проба-грешка и директни последствия), човечеството едва ли би оцеляло. Децата учат по-голямата част от поведението си чрез наблюдение на модели в социалната среда (родители, учители, връстници, медийни герои).

Класическа емпирична илюстрация на тази концепция е експериментът с куклата Бобо (Bobo Doll Experiment - Bandura, Ross & Ross, 1961). В него деца в предучилищна възраст са разпределени в три експериментални групи, като първата наблюдава модел на възрастен, демонстриращ агресивно поведение към надуваема кукла, включително физически удари и вербални прояви на агресия. Втората група наблюдава неагресивно поведение, а третата служи като контролна. След експозицията децата са поставени в среда с куклата Бобо и едновременно с това са подложени на лека фрустрация чрез ограничаване на достъпа до атрактивни играчки.

Резултатите показват, че децата, които са наблюдавали агресивния модел, възпроизвеждат значително по-високи нива на физическа и вербална агресия, включително прецизна имитация на конкретни действия и изрази. Това демонстрира, че нови и сложни поведенчески модели могат да бъдат усвоени единствено чрез наблюдение, без необходимост от директно подкрепление или лично преживяване на последици.

Последващи експерименти, в които децата са били изложени на такова насилие на видеозапис, са дали подобни резултати, като близо 90% от децата в групите с агресивно поведение по-късно са моделирали поведението на възрастните, като са атакували куклата по същия начин, а 40% от тези деца са проявили същото поведение след осем месеца.

Изследванията на Бандура разширяват класическите бихевиористични модели, като въвеждат социалното измерение на научаването и подчертават ролята на наблюдението като самостоятелен механизъм за поведенческа промяна.

Бандура разширява теорията си в социално-когнитивна теория (1986), която поставя по-голям акцент върху когнитивни фактори като самоефикасност, саморегулация и реципрочната връзка между поведение, среда и лични фактори. Той въвежда три основни модела на наблюдателно учене:

· Модел на живо: наблюдение на действителен индивид, който изпълнява поведение.

· Вербален инструкционен модел: слушане на подробни описания на поведението и след това действие въз основа на това описание.

· Символичен модел: учене чрез медии, като книги, филми, телевизия или онлайн медии, където се демонстрират поведения.Чрез тези модели, хората могат да учат косвено, като наблюдават други, без непременно да преживяват директен опит от първа ръка.

Четирите когнитивни компонента (процеси) на моделирането

За да се реализира ученето чрез наблюдение, според Бандура трябва да се задействат четири последователни вътрешни когнитивни процеса:

1. Процеси на внимание (attentional processes): детето трябва да забележи и правилно да възприеме модела. Вниманието зависи от характеристиките на модела (атрактивност, висок статус, власт, сходство с детето) и на наблюдателя.

2. Процеси на съхранение / задържане (retention processes): наблюдаваното поведение трябва да бъде кодирано в паметта под формата на когнитивни репрезентации – образи или вербални символи, за да може да бъде извикано по-късно.

3. Процеси на моторно възпроизвеждане (production processes): превеждане на символното представяне в реални двигателни действия.

4. Мотивационни и подкрепящи процеси (motivational processes): наблюдателят може да е заучил поведението, но няма да го изпълни, ако липсва мотивация. Тук Бандура въвежда понятията:

   • Викарно подкрепление (vicarious reinforcement): когато детето вижда, че моделът бива възнаграден за поведението си, вероятността детето да имитира това поведение се увеличава.

   • Викарно наказание (vicarious punishment): когато детето вижда, че моделът бива наказан за поведението си, то избягва да го повтаря.

   • Самоподкрепление (self-reinforcement): вътрешно чувство на удовлетворение и гордост от постигането на лични стандарти.

Триъгълен (триадичен) реципрочен детерминизъм

За разлика от Скинър (Environment - Behavior) и класическата когнитивна психология (Person - Behavior), Бандура предлага модела на реципрочния детерминизъм. Според него човешкото функциониране е продукт на непрекъснато тристранно взаимодействие между:

• Личностните фактори (P - person): когнитивни процеси, вярвания, самооценка, биологични характеристики.

• Поведението (B - behavior): специфичните действия, интензивност, честота.

• Средата (E - environment): физическа и социална среда, реагиращи модели, социални норми.

Всеки един от тези три фактора влияе и бива повлиян от останалите два. Например дете с ниска аз-ефективност (P), нея разглеждаме в следващата точка, избягва да решава задачи на черната дъска (B), което кара учителя да го пренебрегва (E), което допълнително понижава неговата аз-ефективност (P).

Концепцията за Аз-ефективност (Self-Efficacy)

Аз-ефективността е централен конструкт в теорията на Бандура. Тя се дефинира като вярата на индивида в собствените му способности да организира и изпълни действията, необходими за постигане на определени резултати. Тя определя колко усилия ще положи детето, колко дълго ще упорства пред трудностите и какви емоции ще изпита. Бандура посочва четири основни източника за изграждане на аз-ефективността:

1. Прекият опит и личните постижения (mastery experiences): най-мощният източник. Успехът изгражда силна вяра, а ранните провали я съсипват.

2. Викарният опит (vicarious experiences): наблюдение на подобни връстници, които успяват с усилия („Ако той може, значи и аз мога“).

3. Социалното убеждаване (social persuasion): реалистично насърчаване от страна на значими възрастни (учители, родители).

4. Физиологичното и емоционално състояние (physiological/somatic states): превод на телесните сигнали. Ако детето интерпретира ускорения пулс преди изпит като „сърцебиене от паника“, аз-ефективността спада; ако го тълкува като „мобилизация за успех“, тя се запазва.

Критичен анализ и оценка от развитийна перспектива

Поведенческата школа допринася съществено за превръщането на психологията в емпирично ориентирана наука чрез въвеждане на методологическа прецизност, основана на строги експериментални контроли и ясно измерими променливи, които позволяват обективно изследване на поведението. В практически план тя предоставя високо ефективни инструменти за интервенция при деца и възрастни, включително поведенческа модификация, приложен поведенчески анализ (ABA-терапия при разстройства от аутистичния спектър), както и техники за редукция на агресивно поведение, фобии и тревожни реакции. Допълнително, развитието на социално-когнитивните перспективи, свързани с Albert Bandura, разширява разбирането за ролята на социалния контекст, като подчертава влиянието на моделирането чрез семейна среда, медии и дигитални среди върху формирането на агресивни и просоциални поведения, което има значими последици за образователната и социалната политика.

Ограничения и развитийна критика:

• Биологичен и генетичен редукционизъм: твърде силно се омаловажават вродените темпериращи фактори, генетичните заложби и неврологичното съзряване (напр. когнитивният дефицит при ADHD не може да се обясни само с лоши схеми на подкрепление).

• Пасивност на субекта (при ранния бихевиоризъм): детето се разглежда просто като пасивен реактор на стимули от средата. Този модел е напълно разбит от Жан Пиаже, който доказва, че детето е „активен учен“, конструиращ собствено знание.

• Пренебрегване на качествените стадии на развитие: бихевиористите разглеждат развитието като количествен кумулативен процес. Те не могат да обяснят защо тригодишното дете мисли качествено различно от десетгодишното и защо има когнитивни ограничения (напр. егоцентризъм), които не могат да бъдат преодолени просто чрез дресировка или подкрепление.

• „Изкуствени“ лабораторни условия: много от експериментите (особено на Скинър с гълъби и плъхове) са пренесени механично върху човешкото развитие, игнорирайки специфичната сложност на човешката култура и език (критика от страна на Лев Виготски).

Библиографска справка:

Bandura, A. (1977). Social learning theory. Prentice-Hall.

Bandura, A. (1986). Social foundations of thought and action: A social cognitive theory. Prentice-Hall.

Bandura, A. (1997). Self-efficacy: The exercise of control. W. H. Freeman.

Bandura, A., Ross, D., & Ross, S. A. (1961). Transmission of aggression through imitation of aggressive models. Journal of Abnormal and Social Psychology, 63(3), 575–582. https://doi.org/10.1037/h0045925

Berk, L. E. (2013). Child development (9th ed.). Pearson.

Pavlov, I. P. (1928). Lectures on conditioned reflexes (W. H. Gantt, Trans.). International Publishers.

Skinner, B. F. (1938). The behavior of organisms: An experimental analysis. Appleton-Century.

Skinner, B. F. (1953). Science and human behavior. Macmillan.

Thorndike, E. L. (1911). Animal intelligence: Experimental studies. Macmillan.

Watson, J. B., & Rayner, R. (1920). Conditioned emotional reactions. Journal of Experimental Psychology, 3(1), 1–14. https://doi.org/10.1037/h0075500

Валерия Иванова, PhD

Детски специалист | Експертна подкрепа за родители

+359 886 933 535

valeria.tsankova@gmail.com

Адрес: София, ул. Позитано 9A

© 2025. All rights reserved.